"Спомени без адрес"

Свързаха я спомени — не онези, избелели като стари снимки, а тези, запечатани в сърцето ѝ като парченца топлина в буря. Малко, но ярки.

Смях, разцъфнал като пролет. Любов, горяла силно и ярко. Тъга, която се стича тихо като дъжд по прозореца на спомена.

Омраза нямаше — и може би затова сърцето ѝ, макар малко, светеше като фенер в тъмното.

Беше учила чрез грешки — всяка от тях се отбелязваше в душата ѝ като пръстов отпечатък.

Някои поуки пристигнаха късно — в мига, когато вратите вече  бяха затворени.

И тогава осъзна: беше изпуснала ръце, които сега усещаше като липса. 

Как се връща изгубеното, когато времето е река, но без брегове?

Как се строи мост към свят, който не помни твоето име?

Егоизъм ли е да търсиш изгубените гласове сред тишината в своя свят?

Не знаеше, но искаше да опита за последно. Дори и да боли. Дори и ако отговор няма.

Някои ще се върнат.

Други ще останат далеч — сенки в залеза на паметта.

Но където срещне взаимност… там ще покълне нещо ново.

Не същото, но истинско.

По-меко. По-зряло.

Като цвете, поникнало в пукнатината на стар камък.