Долината на привидното ми спокойствие

 Тук няма буря.

Няма гръм, няма сълзи.

Само едно тихо „уж съм добре“

разлято по цялата долина.

Улиците тук са от компромиси.

Къщите — изградени от „няма страшно“.

А на прозорците виси прах от години,

в които съм мълчала по навик.

Тук живеех,

без да съм жива.

Без да боли — но и без да ме има.

Всеки ден едно и също.

Една усмивка,

с която замазвах счупеното.

Но усмивките лекуват само ако са искрени.

Винаги те задушават, ако ги даваш служебно.

И в тази долина от преглътнати истини,

започна да кънти тишината.