Реката на сълзите

 

Не е крясък тази река.

Тя е нежно, тъжно признание.

Започва от гърдите,

през гърлото,

и се разлива в очите.

Сълзите не питат дали си готов.

Те просто идват.

Когато вече не можеш да държиш всичко.

Когато тежестта в гърдите

е по-силна от нуждата да изглеждаш добре.

И плача.

Не заради болка,

а защото най-сетне я приемам.

Всеки вопъл е малка прошка.

Към мен.

Към живота.

Към избора да се върви през всичко,

дори когато не си сигурен,

че ще стигнеш.