Гората на премълчаните думи

 

Влязох без карта.

Без план.

Просто тръгнах,

преследвайки собствената си сянка.

Тук е тясно.

Тъмно.

Клоните се оплитат в мислите ми,

и всяко дърво прошепва нещо,

което съм искала да кажа,

но не съм.

„Прости ми.“

„Остани.“

„Не ме наранявай повече.“

„Аз също имам нужда.“

В тази гора живеят

всички мои неизречени истини.

Те дишат.

Те чакат.

Те тежат.

И колкото по-навътре влизам,

толкова по-ясно чувам гласа си —

не онзи, с който говоря на другите,

а онзи, който шепне когато съм сама:

„Кажи го. Най-после. На себе си.“