Остани в спомена

Не търся път назад —
 така боли по-малко.
 Остани в миналото —
 в онзи тих и топъл ъгъл
 на спомена и забравата,
 където те обичах без глас,
 но с цялата си душа.

Не искам да си спомням —
 нито устните ти,
 с които мълчанието беше красиво,
 нито очите,
 в които се оглеждах,
 нито ръцете,
 в които заспивах в покой.

Толкова листа се смениха по дърветата,
 толкова есени дойдоха и си отидоха,
 но споменът за теб остана —
 не изсъхна, не избледня.
 Тежи повече с всяка година,
 сякаш времето не лекува,
 а само натрупва.

Образът в огледалото се мени —
 друг човек ме гледа днес,
 по-мъдър, по-смел.
 Ала каквото и да преживея,
 в мислите си те нося.
 Ти си там, като сянка,
 като неотминала въздишка.

Дистанцията... етиката...
 всичко, което ме спираше,
 бе по-силно от мен, но не по-силно от онова,
 което усещах.
 Още потръпвам при мисълта за теб.
 Още се питам...

Защо свърши всичко,
 преди да започне?
 А можеше ли —
 наистина ли можеше
 да продължи?